Да обичаш себе си не е проява на тщестлавие. Това е жизнено важно, като храната и водата. Наш дълг е да се приемаме и да се обичаме, дълбоко, изцяло, безрезервно. Да се излекуваме от всякакъв срам, съжаление и горчивина. Да се считаме за специални. Да съзнаваме високата си стойност. Да чувстваме, че имаме отредено място и роля в тази Вселена. Да правим нещо по-малко, означава да отричаме задачата, за която сме се родили. Ако искаме да познаем достойнството и благородството си, трябва да се научим да обичаме и оценяваме чудото на това, което представляваме точно в този момент. Търсенето на смисъл и хармония във Вселената не може да започне от другаде. Трябва да започне от самите нас. Ако се провалим в това, значи се проваляме във всичко. Ако успеем, ни се открива много повече.Гледайки цветята около нас си задаваме въпроса красиви ли са или не. Отговаряме си-ДА те са красиви. Развълнувани трябва да си зададем същия въпрос. Красиви ли сме, специални ли сме, уникални ли сме,. Тук няма междинен отговор. Тук няма спасително средно положение. Човек не може да каже част от мене е красива, а другата не. Не може да кажем невротично
,,Всико ще ми е наред, но веднага след като се променя, отслабна, получа нова работа, спечеля повече пари........” На въпроса трябва да се даде отговор. И това трябва да стане днес, сега в този момент, в тази минута. Или аз съм красив, уникален, специален или не съм. И кое от двете аз приемам за вярно? Има моменти в живота на човека когато трябва да се отговори веднага. И така отговорът трябва да е твърде дързък. Той не трябва да е плах, а уверен и сигурен. Да аз съм красив, специален, уникален. И след като го заявих установих, че това е наистина така. И в този момент всичко засиява. Птиците пеят, цветята разцъфтяват, слънцето свети по-силно. Един товар е паднал от гърба ми аз се чувствам свободен и лек.
И тогава решавам да си спомня за раните и белезите които нося, тъй като сега се обичам и не ме боли. Един неприятен инцидент може да ни накара да се срамувате пет минути, а усещането да не отшуми 40години. Срам е името, което даваме на чувството си за малоценност и неспособност. Бракът ви се разпада, губите работата си, не можете да намерите нова, любимият ви напуска, приятел ви се надсмива, напълнявате, не се харесвате като се гледате в огледалото. Проваляте се, някой ви разочарова.... Всичко изброено са така наречените бойни белези на живота. Но раните са за това да се лекуват и да се затворят. Не трябва да се притесняваме от провалите или грешките. Та животът е именно за това Животът е една епична одисея. Битките се губят и се печелят. Човек има несполуки и сполуки. Но ако нямате белези от зарастнали рани, ако не сте се борили със срама, ако не сте падали и не ста ставали, то тогава какъв живот сте живели? Раните зараства, когато прощаваме на себе си и на другите. Позволяваме на себе си и на другите да претърпят провали да паднат и да станат, позволяваме си да не сме перфектни. Прощаваме си за пропуснати възможности, за грешни решения, за всички минали, сегашни и бъдещи грешки. Така осъзнаваме своята ранимост, осъзнаваме, че сме крехки и че това не е проява на слабост, а това е част от нашата уникалност и от нашата сила. Ние сме специални, ние сме красиви, ние сме уникални заради хуманността си, а не въпреки нея. И нека не се оплакваме горчиво всеки път когато сме наранени. С раните идват и даровете. Те ни обновяват. Чрез тях ставаме по-добри. А и раните зарастват и се забравят. Раната се превръща в нов прозорец, през който виждаме света възроден. Но ако незарастналата рана се замърси със самосъжаление, гняв, негодувание, горчивина, то пътят на терзанията ще е тежък и дълъг. Вътрешните демони ще ни измъчват, ще ни се присмиват и тъгата ще ни поглъща. Всичко ни се струва грозно, красивите неща остават скрити за нас, по пътя няма радости или съкровища.
Но винаги има изход и за да го достигнем трябва да открием през себе си. Трябва да се приемем такива каквито сме, заради уникалността си. Трябва да потърсим Пътя, да застанем на него и да закрачим напред и нагоре. Велик и свят е Пътят по който ще преминем, за да достигнем светлината, прозрението и досега със Божествеността.
Превържете раните си,
Дръжте се достойно,
Величието свое вижте,
Обичайте се, както ви обичам аз.
Уважение ми покажете и раните си забравете.
Пътят намерете и по него вий вървете.
по Джон Кехоу
Няма коментари:
Публикуване на коментар